A mi manera

Някога не разбирах значението на тази фраза, защото от детството ни казваха, че външността не е най-важна, най-важно е съдържанието. Това, разбира се, е вярно, но е само част от истината. Както много други неща обаче, обикновено живеем в условията на полуистина.

Родена съм през 90-те години на миналия век, в СССР, който за пореден път преодоляваше големи трудности, и просто нямаше достатъчно пари за надграждане на външния вид, нямаше и време за това, задоволявахме се с минимално поддържане на „функционално състояние“, а това разкрасяване нямаше с какво да го направим. Конструираха се минимално красиви, но с минимална достатъчност къщи, шиеха се минимално красиви, но функционално издръжливи дрехи... Да, на всички ни липсваше любов и красота, както и сега.

Родена съм през 90-те години на миналия век, в СССР, който за пореден път преодоляваше големи трудности, и просто нямаше достатъчно пари за надграждане на външния вид, нямаше и време за това, задоволявахме се с минимално поддържане на „функционално състояние“, а това разкрасяване нямаше с какво да го направим. Конструираха се минимално красиви, но с минимална достатъчност къщи, шиеха се минимално красиви, но функционално издръжливи дрехи... Да, на всички ни липсваше любов и красота, както и сега.

И така, от най-ранна възраст, жадувайки за нея, аз тръгнах да търся тази велика красота. Тя се превърна в мой навигатор в живота.

Спомням си, че в скромното си детство имах „козметичен шкаф“, в който събирах всичко красиво, което можех да сложа там, и посещавах всички възможни кръжоци по изобразително изкуство, и, може би за съжаление, не ми оставаше време за детски игри.

И колкото и да не ми се искаше, по този труден път на търсене, красотата не се отвори веднага и още тогава започнах да осъзнавам, че не навън трябва да я търсим, тя започва вътре в нас и е нужно да я култивираме, за да я възпроизведем в нашия свят. И тъй като често живеем в огледалата на виртуалната реалност и сякаш сме откъснати от светлината, без да я виждаме, създаваме особена форма на героична лудост. И тогава ми се разкри, че сме призвани да създаваме велика красота и да прокарваме божественото през себе си и да растем, да израстваме до гигантски духовни величини, да не си въобразяваме, че сме венецът на природата, а да се превърнем в него!

Съвременният свят е сложен, противоречив и сякаш се състои от много реалности: всяка от тях има своя собствена истина, свое черно и свое бяло. За различните светове „черното и бялото“ често са противоположни и тези светове се борят за своето равноправие... И като се започне от най-простите микроорганизми, във всичко се наблюдава това очарователно противоборство: както извън нас, така и вътре в нас, това е борбата на две енергии - живот и смърт, съзидание и разрушение, светлина и мрак, красота и грозота. И тази борба е красива сама по себе си, защото само в нея се закаляваме и израстваме, само в нея осъзнаваме себе си и своя истински път!

И, о, да, най-накрая разбрах, че въпреки всяка борба, началото на всичко тук, на Земята, е хармонията и подредеността, тя е като един от аспектите на красотата, това е самата божествена искра, сила, ориентир, който човек получава по рождение за преодоляване на земния път, зад който се крие всичко възможно. И ние трябва да направим избор какво да култивираме в себе си и начинът, по който се разпореждаме с избора си, ще определи пътя ни. И всички живи същества разбират това и се стремят към тази светлина.

Аз съм избрала да направя каквото мога за този свят, показвайки своя начин. Реших да култивирам красотата и започнах да посвещавам всеки свой проект, всяко ново образование - всичко това в името на красотата. Но няма път без трудности, сблъсках се с факта, че някой е пуснал вопъл, който е узаконил и нарекъл всяко грозно и невзрачно нещо изкуство. Дисхармонията се е превърнала в мерило за вулгарни усилия и претенции за интелектуално изкуство. Те казват, че там има идея и тя трябва да се види. Дали обаче този хаос ни води към мечтанието на мечтите? В благоговение, например, пред гения на художника като инструмент, скромен инструмент, трябва да се каже, който е успял да скрие егото си, да го подчини на дълги и продължителни дни, месеци, години на търсене и шлифоване на уменията си, за да развие това, което зрителят после ще нарече виртуозност и дарба? Несъмнено в тази надареност има гениалност - гледайки творбите му, имаш чувството, че самият върховен Творец е завладял ръката му и чрез нея е написал важни послания към нас, хората.

Казват, че красотата зависи от културите и епохите, но аз не съм съгласна с това. Красотата е нещо много повече от модно нещо или хубаво лице, тя може да се появи във всичко, ако има основание, тя е като абсолют и това, което е истински красиво, винаги ще бъде красиво, защото е божествена енергия, която прониква в сърцето, изпълва душата, възпитава желанието да станеш по-добър и да вървиш към идеала. Красотата се проявява по много начини, но човекът и само човекът може да я материализира и според мен в този момент той е пратеник на Вселената, чрез него ни се показва пътят към Златния век.

И красотата наистина ще спаси света! Защото съзерцаването на красотата променя състоянието на духа, а в състояние на възхищение не можем да се гневим, мразим, унищожаваме. Нашето собствено аз става толкова малко и същевременно толкова почетно пред този сбор и сила от светлина, от която сме само част, и благодарно за този факт и безгранични перспективи. В края на краищата ние можем, винаги можем да стъпим на този път и да дарим на хората тези възвишени чувства и тези състояния на духа, точно като онзи скромен художник, който е само четка в ръцете Му.

В „Лебедово езеро“ победата на доброто над злото (белият лебед над черния лебед) води до любов и вечна вярност в съюз с вечната красота. И този балет в родината ми са свикнали да гледат в моменти на глобални катаклизми - повратни точки в живота на страната. Но аз бих казала, че всеки от нас, живеейки на Земята в собствената си роля, борейки се, съпреживява този балет вътре в себе си, взаимодействайки със своите черни и бели страни.

И аз видях силна проява на такъв „балет“ на края на нашия континент, на едно необикновено място в Испания, прегърнато от планини, с върхове - лица, в местността Алтеа. Сякаш със сълзи се стича река от тези планини и се влива в морето. Там, в тази прозрачна чистота на реката, на границата с морето, в продължение на 20 години един бял лебед живее сам в своето „Лебедово езеро“. Загубил крилото си и, попаднал в трудни условия на живот, той губи, но печели.

Този лебед е квинтесенцията на красотата на тази планета, който по стечение на обстоятелствата попада в чужди за него условия, той изживява своя лебедов живот достойно. В края на краищата, като символ, чужденец, вестител на чистотата и красотата, той пее своята лебедова песен на тази планета за всички хора. И знаете ли какво? Нищо не може да засенчи красотата! Тя ще издържи на всичко и пак ще се покаже в пълния си блясък! Не може да бъде другояче. Каквито и мечти да бушуват, каквито и виелици да вилнеят, бялото винаги се появява след черното.